Българите не са хуни

    Старите и днешните българи, нямат нищо общо с хуните, не са имали, няма и да имат. Независимо дали става въпрос за азиатски хуни, царски, сарматски, европейски или каквито и да били там други.

   Единствено предубедеността на някои български и чужди историци изпрати българите сред числото на номадските народи, в това число и на раннотюркското хунско племе.

   В този смисъл българите нямат нищо общо нито с кутригурите, нито с утигурите, нито дори с оногундурите, както ни беше натрапвано в продължение на десетилетия в учебниците по българска история. От същите тези учебници бяхме принудени да припознаем тези номадски племена и дори да ги считаме за свои предшественици. До  тази странна и сложна любов към всичко номадско, хуногундурско, азиатско ни доведе прекаленното късогледство и буквоядство от страна на наши и чужди историци.  

   „И тъй хуните, които имали такъв произход (от зли духове и нечиста сила), достигнали до земите на готите” – пише в средата на VІ век, историкът Йордан. Готският историк, а по-късно и епископ Йордан имал основание да е язвителен към хуните, понеже те причинили доста злини на неговият народ. Въпреки това, той запазва своята обективност.

   В своя разказ Йордан се позовава на историка и дипломата от средата на V век Приск Панийски, който имал лични срещи с хуните и техните водачи - „Това диво племе, както съобщава историкът Приск, се настанило на отвъдния бряг на Меотидското езеро (Азовско море), като се занимавало само с лов и с никаква друга работа, освен с измами и грабежи, с което смущавало спокойствието на съседните племена, след което се разрастнало в народ”.

   По нататък Йордан разказва легендата за кошутата, която превела ловците хуни пешком през Меотидското езеро, което било считано за непребродимо, като море. „Щом се показала непозната скитска земя, кошутата изчезнала. Това, мисля, са извършили от омраза към скитите онези духове, от които хуните били произлели. Но понеже хуните никак не знаели, че отвъд Меотида има друг свят, те били обзети от възхищение към скитската земя (днешна Украйна). Те се завърнали при съплеменниците си, разказали им случката, възхвалили Скития и като ги убедили, побързали към тая страна по пътя, който им посочила кошутата. Колкото скити заловили при първото си нахлуване, те ги принесли в жертва на победата, а останалите покорили.”

   Язвителен и пристрастен ли е по отношение на хуните Йордан или не, това е отделен въпрос, който в случая не е от съществена важност. По важното е, че в своите съчинения Йордан категорично прави разлика между българи от хуни.

   Антите, които били част от многолюдния народ на венетите, Йорданес поставя между реките Днестър и Днепър, където се извива Понтийското (Черно) море. „Над Понтийско море се простират местата обитавани от българите”, съобщава Йордан и продължава „ Оттук вече следват хуните, който като някакво буйно коренище от най-храбри племена са създали двойна напаст за народите: едни от тях са наречени алциагири, а другите – савири. Те обаче живеят отделно. Близо до Херсон (на Кримския полуостров) ... са алциагирите. Лете те бродят по полята и се пръскан нашироко, за да търсят паша за добитъка си, а зиме се завръщат при Понтийското море. Хуногурите пък са известни с това че търгуват с хермелинови кожи. От тях се изплашили тия толкова смели мъже (готите)...”  За което вече разказахме по горе.

   Т.е. виждаме че Йордан ясно различава анти, българи, хуни.

   И понеже нашите и чужди историци не можеха директно да приравнят имената и народите на българи и хуни, те прибягнаха до една по сложна схема, която ще разгледаме съвсем скоро в следващия постинг...