Селищни могили

Селищните могили са едно изключително интересно явление, което съществува на територията на Мала Азия, Близкия Изток и Югоизточна Европа и в частност на територията на България. Историята на селищните могили и техния характер остават значително по-непознати за разлика от историята и характера на надгробните могили. Последните придобиха популярност в последните години, във връзка с разкопките на българските археолози, които откриха впечатляващи находки в тези ритуално-погребални комплекси.

Селищните могили остават по-малко популярни и заради това, че те са по-трудно разпознаваеми на терен. Надгробните могили обикновено се очертават ясно върху околния терен, докато селищните могили, макар и доста по-големи по размери, приличат в повечето случаи на естествени възвишения и са трудно различими за окото на неспециалиста.
Селищните могили са един феномен, чието формиране започва около 6000 години преди новата ера, в начало на т.нар. неолитна епоха. Те са свързани с трайното усядане на населението върху определено землище, което трайно усядане се дължи на усъвършенстване на оръдията на труда, на развитието на земеделието и опитомяването на домашни животни, появата на керамичното производство и на други фактори. 

Населението от онази епоха вече не било принудено да се придвижва от място на място, в търсене на храна и препитание, а започнало да разчита на собственото си производство, чрез неуморен земеделски труд.

И така били установени отделни трайни поселения, първаночално по долината на река Марица и долината на река Струма, а около хиляда години по късно и в Северна България. Стотици години хората продължавали да обитават едно и също място, едно и също поселение, впрочем с не особено големи размери – около 50-60 (до 90-100) метра широчина и около 90-100 до 200-250 метра дължина.
При падане или опожаряване на старите жилища и селскостопански пристройки те изграждали нови и така в продължение на хилядолетия. Така селището се издигало постепенно над околния терен. Някой от големите селищни могили достигат до 15-20 и повече метра височина над околния терен.
Една от най-известните селищни могили е тази до днешното село Караново, Сливенско. Изучаването на тази могила и натрупания в нея керамичен, битов и всякакъв друг материал, позволява на нашите археолози да предложат и една периодизационна система за времето на неолитната, халколитната и бронзовата епоха.

На територията на България са проучени десетки селищни могили, по известни сред които са тази при село Юнаците, Пазарджишко и село Дядово до Нова Загора, които са едни от най-големите в Европа, Старозагорската селищна могила,  където днес могат да се видят прекрасно съхранени и изложени две неолитни жилища, Русенската селищна могила, също с много интересни находки, започващи от времето на халколита, Азмашката селищна могила и Берекетската, отново до Стара Загора, тези до село Маноле и село Леново, Пловдивско  и още много много други.

Селищните могили, както вече отбелязахме, представляват останки от праисторически селища, разположени сред плодородната равнина, близо до извор или река, съществували в продължение на хилядолетия без да променят своето местоположение. Тези изкуствени широки могили се образували от постепенното и  последователно натрупване на разрушени жилищни пластове с останки от жилища, домашен инвентар и други материали.

Най-ранният материал от селищните могили датира от времето на новокаменната (6500-4900 г.пр.н.е.), за Южна България и времето на каменно-медната епоха (4900-3900 г. пр.н.е.) за Северна България. Животът в повечето селищни могили продължава със или без прекъсване и през бронзовата епоха (3500-1200) до началото на желязната епоха (1100 г.пр.н.е.). Някои селищни могили са използвани дори и в по-късен период. През Средновековието, върху някои от тях са изградени укрепени селища, поради удобното им стратегическото местоположение.

Един от големите въпроси, пред който се изправят проучвателите на селищните могили, е въпросът за наличието или съответно липсата на приемственост в живота на едно или друго поселение, на една или друга археологическа култура, обхващаща голям брой поселения и територии.

Няколко са големите прекъсвания, наречени хиатуси, които се наблюдават в живота на населението през праисторията. Близо 3000 години продължава мирното съществуване на хората в древните поселища, през времето на новокаменната и каменно-медната епоха. През този период наблюдаваме традиция и приемствност в начина на живот и бита на населението. С края на каменно-медната епоха се забелязват и първите по-сериозни обществено-икономически промени в живота на населението. Вероятно те довеждат и до преместване на отделни групи на близки или по-далечни разстояния, във връзка с нарасналата нужда от обработваема площ. През този период имаме основание да говорим и за миграция на отделни степни племена от северно-причерноморските степи на юг от Дунав, в резултат на което животът в някои селища прекъснал.

Действително с началото на новата епоха на бронза, се наблюдават промени в начина на строителство на жилищата, на погребалните практики, на керамичните форми и т.н. и това дава основание на изследователите да говорят за промени в етническия състав на населението.

Прекъсването на живота в някои поселения продължило близо 400-500 години и причините за това все още са предмет на сериозна дискусия. Вероятната причина обаче е свързана не толкова с пристигането тук на ново население, колкото е свързана с климатичните промени започнали около 4000 г.пр.н.е. Те се изразяват в цялостно затопляне на климата и засушаване, което вероятно принудило населението да напусне някои от предишните поселения и да се отправи към по-благоприятни  райони за живеене.

Така или иначе на много места, особено в Южна България селищата от ранния период на бронзовата епоха продължавали да се изграждат върху селищните могили възникнали през новокаменната и каменно-медната епоха.
Интересната епоха наречена епохата на бронза продължила близо 2500 години, до края на ІІ хил. пр.н.е. Това е времето на едно от най-известните събития от древността  - Троянската война. Периодизацията на бронзовата епоха по българските земи, както и периодизацията на предишните две епохи, в общи линии се покрива с периодизацията на тези епохи в северозападна Мала Азия и Егейския свят.