Кои са основните разлики между българския език и славянските езици

  За да не бъдем обвинени, че търсим винаги разликите между две неща, ще започнем първо с приликите.

     На територията на Европа имаме три големите езикови групи, от т.нар. индоевропейско езиково семейство, и няколко по-малки. Трите големи групи езици са - латинската (френски, испански, италиански, португалски, румънски и др.), германската (немски, холандски, английски, шведски, датски, норвежки и др.) и славянската (руски, украйнски, белоруски, полски, чешки, сърбо-хърватски, български, словенски, словашки и др.) 

     Неслучайно нашият език е поставен от езиковедите в голямата група на славянските езици и е представян като част от южнославянския клон, включващ словенски, сърбохърватски и български. 

     Основание за това е очевидната и бързодоловима прилика в речниковия състав на славянските езици, в това число и българския. Например на руски казваме – земля, звезда, ветер, вода, дом, лето, брат, сестра, один, жить, пить, река, рыба, осен, ночь, озеро, солнце, зима, снег, голова, горло, город и т.н. На украйнски – земля, зiрка, вiтер, вода, дiм, лiто, брат, сестра, один, жити, пiць, рiка, риба, осiнь, ноч, возеро, сонце, зима, снiг, голова, горло, мiсто и т.н.

     На чешки и на полски пишем с латиница, но пак казваме – zeme, hvezda, vitr, voda, dum, leto, bratr, sestra, jeden, ziti, piti, reka, ryba, podzim, noc, jezero, slunce, zima, snih, hlava, hrdlo, hrad  и т.н. на чешки, а на полски – ziemia, gwiazda, wiatr, woda, dom, lato, brat, siostra, jeden, zyc, pic, rzeka, ryba, jesien, noc, jezioro, slonce, zima, snieg, glowa, gardlo, ogrod (miasto) и т.н.

     В лексикално отношение, т.е. по отношение на думите, или може да ги наречем материала, от който е изграден един език, българският без съмнение е най-близък с речта на славяните и принадлижи към славянската езикова група.

     Само че, освен така важния речников състав, всеки език притежава и съответна специфична конструкция, или така наречената в езикознанието граматика. Лексикалните и граматичните особености са двете най-важни характеристики на даден език. В граматично отношение славянските езици също си приличат, но и тук следва едно голямо „но...”.

     По отношение на граматиката, българският език се различава особено много от всички останали славянски езици.

     Разликите всъщност са толкова големи, че на практика българският език въпреки цялото лексикално сходство с другите славянски езици, остава на практика непознаваем и трудно разбираем за славяноговорящите народи.

     Тук на първо място традиционно се споменава за отсъствието на падежни форми в българския език и преминаването му от синтетизъм към аналитизъм, но аз предпочитам да започна с нещо друго.

     Един от най-съществените белези на българския език е, че той единствен от всички славянски езици притежава членуване на имената, различно съответно за трите рода – мъжки, женски и среден и за единствено и множествено число. Например думата „човек” при определяне на обекта става – човек-а или човек-ът, а при неофициалните форми – човек-о, човек-от, чиляк-ас, чиляк-ан и т.н. На руски например членуване на имената няма и „человек” става „етот человек”. На сръбски „човек” става при определение - оваj човек. Подобно членуване, отсъства и в другите европейски езици (с известно изключение при шведския, но това е дълга тема), а се среща само в албански и румънски. Т.е. три балкански езика - български, албански и румънски имат една обща специфична характеристика.

     Тя не е единствената. Друга особеност, която сближава речта на балканските народи е начинът на образуване на бъдеще време – с помощта на спомагателна частица. На български тази частица е „ще”, във въриантите и ше, шъ, ша, че, ке, кье, жъ, жа и т.н. На гръцки тази частица е θα, на румънски е să, на албански е tл. В славянските езици образуването на бъдеще време става чрез спомагателен глагол и инфинитив. Например руски - я буду читать, ты будешь читать, от будет читать и т.н.

     Тези и други примери говорят за едно древно езиково родство в речта на балканските народи и дават основание на някои специалисти да въведат понятието "балкански езиков съюз".

     Както споменахме, българският език единствен от всички славянски езици е загубил склонението на имената, т.е. падежните форми и от синтетичен е станал аналитичен. Казано по друг начин, изразяването става не чрез изменение окончанието на думата, а чрез използването на предлози. Според изследванията на английски специалисти за един такъв преход от синтетизъм към аналитизъм са необходими около 1500 години развитие на езика и повече. Нашите учени се опитваха да ни убедат, че в българския език това е станало едва ли не за 150 години, което е абсурдно като твърдение. 

   Същевременно богатството на българският език е голямо. Нашият език е изключително богат на граматични времена, които са доста повече на брой в сравнение с руския език например.

     Българският език например единствен си служи с двойнствено лично местоимение, като например – мене ме обичат, тебе те пращат, него го хвалят и т.н. Освен изявително, повелително и условно наклонение, в българския език се среща и преизказното наклонение, което е присъщо отново само на нашия език. 

     Докато всички други славянски езици имат неопределена глаголна форма – инфинитив, българският език се е освободил от нея и я заместил с аналитични форми за отделните времена. Употребата на формата да+ личен глагол, вместо инфинитив, води до сходство на българския език с някои други европейски езици, като например английски to+ и немски zu+.

     Всички посочени по-горе примери, които могат да бъдат и още по изчерпателни, свидетелстват за уникалното място, което заема българския език в групата на славянските езици.

    Да повторим отново, че докато в лексикално отношение славянските езици си приличат, включително и българския, в граматично отношение българският език се различава съществено от представата за славянска реч. Друг е и ритъмът на изказа, ритъмът на думите. Българският език носи характеристики, които го сближават освен със славянските езици и с балканските и с тези от латинската и германската езикова група, а и с някои от по-малките индоевропейски езикови групи. Всичко това показва едно по-скоро средищно място, което заема нашият език в семейството на индоевропейските езици. 

     Граматичните и лексикални характеристики на българския език, говорят за една древност на българската реч, която се изразява в осъществения преход от синтетизъм към аналитизъм, в общи граматични особености, които говорят за едно древнобалканско езиково родство, и в едно богатство от изразни средства, което отново говори за древност и средищно място на българския език сред езиците от т.нар. индоевропейско езиково семейство.