Последици от 6 вековното латинско иго в българските земи

 Този постинг посвещавам на Иван Симеонов.

    През 1878 година след близо пет века османско иго, България отново възвръща независимостта си. Е, не пълната си независимост, и далеч не във всички територии населявани от етнически българи, но е поставено едно ново начало.  
    Днес все още пазим добре спомена за това петвековно османско робство, когато не съществува българска държавност, когато българската държава липсва от картата на Европа. Сравнително добре запазен е и материалният спомен от присъствието на Османската империя на Балканите – джамии, базари, имарети, чешми, мостове, бани и т.н., строени през периода 14-19 век. Също толкова добре запазен е и нематериалния спомен за присъствието тук на тази империя. В българския език все още се използват стотици думи, дошли от турския език, арабския, персийския. Тези думи всъщност са толкова много и са навлезли в толкова много сфери на бита, че трудно може да направим преглед дори и на една малка част от тях.  
    От това време, 14-19 век, все още са запазени и много обичаи или по правилно да ги наречем табиети (ето една дума от онова време), запазени са и много видови ястия, повечето с източен произход, които обогатяват българската кухня. Запазени са различни занаяти и още много други неща, свързани с културно-икономическия живот и бита на хората.  
    Всичко това днес се знае и се помни понеже се е случило или по-точно е приключило преди 130-140 години.   А ако беше приключило преди 1300-1400 години?   Точно тогава приключва римското (ромейското) присъствие по българските земи. Това всъщност става бавно и постепенно, така както бавно и постепенно става и налагането на римското господство на Балканите.    
    Римската империя е първата истинска империя, която трайно стъпва на Балканския полуостров. Експанзията на Рим над Балканите започва от запад, откъм Адриатическо море. Първа губи независимостта си Македония, през 168 г. пр.н.е., и двадесет години по-късно е обявена за римска провинция. Многобройните тракийски племена, населяващи по-голямата част от полуострова, едно по едно също загубват независимостта си.  
    В началото на новата ера римляните достигат и до днешните български земи. През 15 г. от новата ера в днешна Северна България е организирана провинция Мизия. През 45 г. и в земите на юг от Стара планина до Егейско море, след убийството на вече зависимия от Рим последен тракийски цар Реметалк ІІІ, е основана провинция Тракия.   На Балканите започва налагането на римската имперска политика и организация на обществения живот, което продължава няколко века. Това включва от една страна благоустрояването на градове по римски образец и изграждането на нови такива. Градове с широки и прави улици, колонади, форуми, обществени и частни сгради, акведукти, или водопроводи, които довеждат вода до градските чешми и резервоари от далечни разстояния. Започва изграждането на пътища, застлани с камъни, между големите градски центрове в Мизия и Тракия, които освен това свързват балканските провинции със столицата Рим на Апенините.  
    От друга страна новата латинска власт в днешните български земи започва да събира данъци – нещо почти непознато за траките. Започва да изисква от населението доброволен труд, при строежа на пътища, крепостни стени, мостове и т.н. Точно каквато е и османската ангария през Късното Средновековие. Нещо повече, започва набирането, понякога насилствено на млади момчета, които да служат в римските легиони – точно както познатият ни кръвен данък от времето на османското робство. Но да не отклоняваме внимание от съществото на темата. Някои от материалните следи останали от времето на римското иго по българските земи, са видими и днес, запазени за повече от 1500-1800 години.  
    И докато материалните следи са видими и до днес (и привличат туристи), същото не може да се каже за нематериалните следи. Т.е. те също са видими и различими, но не са добре изследвани и проучени. Всъщност трябва да отбележим, че това е една огромна тема, на която българската наука е все още един голям длъжник. Тази огромна тема е засегната само частично и дори апокрифно в изследванията на някои историци и етнографи в по-старо и по-ново време.
    Ако трябва да цитирам Г. Ценов, който трябва да се цитира с особено внимание и след лична проверка, но в „Праотчеството и праезикът на българите”, той отбелязва че много от думите в българския език, свързани с християнската религия и церемониал са всъщност латински, а не гръцки, както би могло да се очаква. Повечето думи обаче, който той изрежда, като „попъ”, „черква” (църква) и други, всъщност са си пак гръцки, като единствено за думите „кум” от латинското „cum pater”, „кандилница” и „олтар” от латинските “candelabrum”(свещник) и “altaria” (жертвеник, олтар), може би има право. Той предполага че някои от имената на българските князе също идват от латински – Виталиан, Сабин, Север, и прочее (да прибавим и Паган).  
    Всъщност, това далеч, далеч не е всичко и ако трябва сериозно да започнем дискусията за латинското наследство в днешния българския език би трябвало да погледнем на въпроса широкообхватно и от няколко различни посоки.  
    Така например, в българския език се срещат много латински думи, които не се срещат при останалите славянски народи, или се срещат само при онези от тях, които са били под латинска власт, т.нар. южни славяни.  
    Да започнем от двете основни посоки на движение – ляво и дясно. В повечето славянски езици „дясно” е „право” (поради причина ,че се е смятала за правилната посока). Латинската дума за „десен” е dexter. Думата се среща в български, словенски и сърбохърватски, т.е. във земите който са били под латинска власт, докато например на руски „дясно” е „право”, на украйнски е също „право” и т.н. Разбира се индоевропейският корен на думата *deks- е разпространен и в много други езици, но възможно ли е тук да търсим латинско влияние?   Някои думи свързани с бита на българина са особено интересни. Например думата „каруца”, която вероятно идва от латинското “carrus” – кола за багаж, талига, каруца. Разбира се и тук се натъкваме на един много древен индоевропейски корен.   Думата „капа”, типичната шапка, неотменна част от облеклото на старите българи, най-вероятно произхожда от латинското “caput, itis” – глава.   Думата „порта” – portae, също идва от римско време. Тук се натъкваме на едно сериозно лексикално богатство. Българската дума за двукрилата входна врата е именно „врата”, от корен *vor-ta, като може да добавим и старославянска дума „двери”. Турската дума, която е синоним и навлиза след 14 век е добре познатата дума „капия”.  
    От подобни примери виждаме как се е получило невероятното лексикално богатство, в българския език – латинска дума „порта”, турска „капия”, българска „врата”, (старославянска „двери”). Да отбележим мимоходом, че това богатство може само да ни радва и да ни прави действително по-богати и толерантни.  
    Но да продължим прегледа с думата „вила”, която и до днес се използва и предизвиква приятни асоциации. Тази дума вероятно също е останала от римско време, на латински villa, ae – лятна къща, резиденция, чифлик (последното отново турска дума, която изразява същото, което и латинската).   Много любопитен пример е думата „патрон”, в смисъл на „работодател, стопанин, покровител”. Тази дума, която произлиза от латинското понятие “patronus” – покровител, защитник, съвсем не е нова, а напротив, вероятно се използва по българските земи от близо две хиляди години. Тази дума е оцеляла въпреки масовото използване през петте века османско робство на думата „чорбаджия” и все още се чува из тракийската равнина. Удивително, нали ?!      Тук следва цяла редица думи с несъмнен латински произход като „директен” - латински directe – право, направо (вероятно от тук идва и народното „дирек” – стълб, а не от турски както се смята) ; „натура” – латински natura – природа; „цивилен” – латински civilis – граждански; „форма” - латински forma; „материя” – латински materia; „комуна”- латински communitas – общост; „оригинал” – латински „origo” – произхождение, начало; „религия” – латински religio – съвест, благочестие религиозност и т.н. и т.н. още стотици подобни думи.   
    Всъщност къде е проблемът? По-запознатите веднага ще кажат - Да, това са латински думи, но те са навлезнали в българския език основно през Възраждането, като са навлезнали тук чрез руската, френската, немската, италианската и т.н. литература. Такова е действително официалното становище по въпроса.  
    В тълковния речник и речника на чуждите думи в българския език, срещу изброените думи се посочва пътят, който изминава латинската дума докато достигне до българския език. А той обикновено е следният – от латински, през френски, след това в руски и чак тогава в български. Или от латински през немски и руски и тогава в българския, или през италиански, новогръцки и т.н. и тогава в български, и други подобни.      
    Другото основно доказателство за това, че латинските думи идват чак през Възраждането е, че почти всички те не се срещат в старобългарския език, не се срещат в старославянската книжнина. Това наистина е сериозен аргумент и е тема за отделна дискусия, но тук ще отбележим съвсем накратко следното – как да очакваме тези думи да се срещат в старославянската литература, когато тя е именно такава и отразява езика на древните славяни, който е слабо повлиян от латинския?  
    За сметка на това народната реч, говорена по българските земи, за тези 6 века римско (ромейско) присъствие е била силно повлияна от официалния административен език. Това влияние не е намерило или е намерило слабо отражение в така наречената старобългарска книжнина.   
    Езикът, който е повлиял съществено, разбира се не в граматично, а най-вече в лексикално отношение на народния език, по време на римското владичество І-ІV век и в първите векове от управлението на Византийската империя ІV-VІІ век, е бил латинският.   Десетки и стотици латински думи, които днес считаме за късни заемки в българския, вероятно се срещат и са се чували по нашите земи, още от началото на първи век.  
    Да допълним по-горните примери с още думи.  
    Например думата „линия” – латински linea, ae – 1. конец, нишка, връв; 2. линия, черта. Ако се доверим на речника на чуждите думи в българския, за думата „линия” ще прочетем, че тя действително идва от латински, но преминава първо в немски или руски и след това в български.  
    Думата „традиция” – от латинското traditio, onis– предаване, разказ, повест и глагола trado – предавам. За тази дума отново се смята, че от латински е преминала през немски и тогава в български.    
    Думата „канал” – от латинското canalis – тръба, улей, канал, по същата тази логика се счита за преминала от латински в немски, след това в руски и чак тогава дошла в българския език.   Думата „креда”, която идва от латинската creta,ae – бяла глина, креда тебешир, се среща и в сърбохърватски, украйнски, чешки и полски, но на руски и белоруски „мел”, „мелок”. Може би принадлежи към примера, с който започнахме изложението по темата.  
    Да кажем същото и за думата „вуйчо” – от латинското avnculus,i– вуйчо (среща се и в сърбохърватски и полски), която е синоним на „стрико”, от старобългарски „стрыи” - едно общославянско понятие.  
    Да добавим още няколко най-различни думи и понятия, като „номер” – латински numerus – брой,число; „олио” – латински olea, oliva – маслина, маслиново дърво; „кредит” - от латински credo -  поверявам, заемам, давам в заем – за която дума също се счита, че е дошла от латинския в българския език през немския; „вулкан” – от латинското Vulcanus – син на Юпитер и Юнона; цифрата «нула» от латински nullus – никой и т.н. и т.н.  
    Накрая остава да отбележим, че в един език, който и да бил той, понятието „чужда” дума е всъщност само условно. Всяка една дума, която е намерила място в съответния език, всъщност вече е част от този език, и следва да се разглежда като част от него. Единствено пътят, по-който е достигнала до речта на даден народ, представлява интерес и то основно за езиковедите и изследователите на историята на този народ.  
    Пътят на доста латински думи и понятия намерили място в българския език, не е бил толкова обиколен, както обикновено се смята. Той е бил директен, предизвикан от срещата на местното балканско население с римските завоеватели и римската администрация през периода 1-7 век. Стотиците латински думи в българския език, без да смятаме тези, които не са навлезли в него през периода на Възраждането, са едно от големите доказателства, че населението, което живее по българските земи е пряк наследник на хората живели тук преди 2000 и повече години. 

     Както отбелязах обаче българската наука е все още голям длъжник на обширната тема за нематериалното латинско наследство в българските земи, и да се надяваме, че един ден тази тема ще бъде изучавана и там където и е мястото - в учебниците по история на България.