От Хемус до Хималаите

Освен на запад, разпространението на балканското население от края на V, нач. на ІV хил. пр.н.е. вървяло и в останалите посоки – север, изток, юг. Това разпространение било, както вече отбелязахме, постепенно и предимно по суша.   

За този процес на многообхватно разпространение на първото население, достигнало до една висока степен на цивилизация, свидетелстват многобройни названия на градове, реки, населени места, планини и т.н, които (индо)европейците оставили по пътя си на разпространение . Изглежда невероятно, но тези названия са запазени и до днес, въпреки хилядолетното историческо развитие и обрати на територията на Евразия.   

Всъщност разпространението на т.нар. индоевропейски езици дава представа за разпространението и на древното население наложило думи и понятия от един общ език върху тази огромна територия.  

Най-източната граница на разпространение на тази езикова група в древността е територията на Северна Индия. Дълго време се е считало, че разпространението на население върви от изток на запад, т.е. от Индия към Европа. Днес е все по-ясно, че това разпространението е вървяло в обратната посока – от запад на изток.

Предполагаемото нахлуване на арийците (индоевропейците) към Северна Индия традиционно се отнася към началото на ІІ хилядолетие пр.н.е. По пътя си към Индия, тези арийски племена преминават и през територията на древна Персия, днешен Иран. Свещените текстове Авеста в Персия и Ведите в Индия са считани за духовно наследство, донесено от арийците.   

Впрочем общият индоевропейски корен, който обединява Европа със земите на Мала Азия, Персия, Пакистан и Индия е видим на много нива.   Едно от тракийските названия за населено място, село или малък град, както споменахме е „пара”. То се среща в имената Скаптопара, Брентопара, Друзипара, Бесапара, Субзупара и др. 

 
Това название достига до земите на днешен Пакистан и Северна Индия под формата „пур”, като се среща като словообразуваща наставка в имената на много градове. Такива са Даулатпур, Шикарпур, Шахдадпур, Бахавалпур в Пакистан, Джодхпур, Джйапур, Удайпур, Рампур, Канпур, Нагпур, Джабалпур, Биласпур, Джамшедпур, Кхарагпур и много много други в земите на днешна Индия.  

   

Една от основните характеристики на свещената планина Хималаи, разделяща полуостров Индостан от Тибетското плато е това, че нейните високи върхове винаги са покрити със сняг. Името на планината на санскрит означава именно – „страна на снега”. Всъщност първата част на това двусъставното название „хима” произхожда от представата за „зима” и оттам и за „сняг”. Подобен е произхода и на древногръцкото название на нашата Стара планина – Хемус (Αίμος). Учените виждаха в това название древногръцката дума „хайма”(αίμα) със значение „кръв”, а също и „кръвно родство”, „потомък”. По-правдоподобното обяснение на името обаче е това, че през по-голямата част от годината върховете на Стара планина също са покрити със сняг. Така се създава представата за дълга или вечна зима, която царува в планината. Затова и названието Хемус (Haemon) по-вероятно произлиза от „хима” - „зима”. И така вероятно имената Хемус и Хималаи имат сходен произход и означават място, на което царува вечна зима. Впрочем излишно е да доказваме удивителната прилика между санскрита и днешните европейски езици и на първо място славянската езикова група и българския език.