Индоевропейци - поява и разпространение

Tрудно е да бъде обхванат дори и накратко един впечатляващ период на поселищно развитие продължил близо 6000 години.

През този период, местното, установило се на Балканите, население, извървява един бавен, но плавен процес на развитие. Този процес започва с овладяване на земеделието и опитомяването на стопански животни, преминава през изнамирането на керамичното производство, откриването и обработването на метала – злато, сребро, мед, бронз, желязо. 

Още тук, в праисторията, която от днешния ден ни изглежда доста назад във времето, започват и първите икономически и етно-политически процеси, които довеждат до промяна в развитието на обществото и неговите културни достижения.

Преходът от т.нар. новокаменна епоха към следващата каменно-медна епоха е сравнително плавен и трудно различим. Той се извършва около петото хилядолетие преди новата ера. От края на каменномедната епоха ( 4200-4000 г.пр.н.е.), датират погребенията от станалия световно известен Варненски халколитен некропол. Тези богати погребения, в които е открито първото обработено злато и първите символи на властта, позволяват да говорим за една зараждаща се преддържавна организация, за едно разслоение на обществото, а също и за един сериозен икономически напредък. Оттук насетне може да говорим освен за всичко останало и за едно политическо-икономическо развитие на обществото. Нека датата не ни изглежда твърде ранна. Малко по-късно, в Египет, в Плодородния полумесец и в средиземноморския свят започват първите държавно-образувателни процеси.

Преходът от каменно-медната към следващата епоха на бронза, както отбелязахме е доста по-дискусионен и предизвиква много въпроси. Животът в някои поселища прекъсва за период от 400-500 години и повече. Установено е разместването на отделни етнически групи. Свързани ли са тези процеси с разпространението на т.нар. (индо)европейско население и движението на (индо)европейците?  

Представата за „индоевропейска” общност, както и самото понятие „индоевропейци”, се ражда преди повече от двеста години. То е създадено на базата на езиковото сходството на по-голямата част от езиците, които употребяват хората от Северна Индия, през Иран и Мала Азия, Източна и Централна Европа, чак до най-крайните западни точки на европейския континент.

Като синоним на понятието „индоевропейци” срещаме и названията „арийци”, „индо-германци” и други. 

Въпреки несъмненото родство, което се наблюдава между отделните езикови групи, в голямото семейство на индоевропейските езици, все още остава отворен въпросът как точно е протичало влиянието между отделните групи население и разпространението на прото-индоевропейския език сред различните племена и народи. Днес съществуват няколко по-сериозни теории, които разглеждат първоначалното разпространение на  индоевропейците на територията на Евразия.

За тези, които ползват английски, препоръчвам статията на Диенекес Понтикос, в която накратко са разгледани някои от най-популярните теории по този въпрос -
http://dienekes.awardspace.com/articles/ieorigins/

Една от по-старите теории, е тази на литовката Мария Гимбутас, която търси първоначалната родина на индоевропейците в руските степи на север от Черно море. Това са земите на днешна Украйна, както и териториите на север, запад и изток от нея. Авторката набляга на войнственото начало, при първоначалното разпространение на индоевропейците, чрез което това степно население наложило своята култура над живеещите по това време в Европа племена.

Появата на същинските индоевропейци (арийци), въпреки някои различия, се отнасят от повечето съвременни изследователи към границата на V-ІV хилядолетие пр.н.е.

Днес все по-малко автори споделят представата за войнствените арий, които чрез оръжие и бойни колестници налагали своята власт, култура и език над чуждите племена и народи. Известният историк и лингвист Игор Дяконов, на базата на едно разширено изследване на археологичните и лингвистичните свидетелства, заключава че прото-индоевропейците имали икономика от смесен характер, основана на земеделието и отглеждането на животни. Той обяснява и начина, по който индоевропейците успели да се разселят на големи територии и да се наложат върху примитивните общества, които ги заобикаляли. Това ставало не чрез военна инвазия, а чрез едно бавно разпространение, предизвикано от намаляване на детската смъртност и съответно увеличаване прираста на населението. Това увеличаване на населението се дължало на достатъчно добре развитото земеделие, което осигурявало необходимата храна и дори известен излишък от суровини. Околното население, което се намирало все още в една ранна примитивна фаза на развитие и вероятно не било особено многобройно, приело земеделските постижения на индоевропейците и в същото време приело и техния език. Едно по нататъчно придвижване включвало и тези племена, приели до някаква степен езика и нрава на индоевропейците.
Игор Дяконов предлага прародината на индоевропейската общност да бъде търсена на Балканите или по общо казано на територията на Югоизточна Европа.

Както вече споменахме, в началото на шестото хилядолетие пр.н.е. в поречието на река Марица възникнали най-старите постоянни селища. Със сигурност те са най-старите за територията на Балканите и Европейския континент. По стари постоянни и укрепени поселища се срещат единствено в земите на т.нар. Плодороден полумесец. Този плодороден полумесец включва територията покрай реките Тигър и Ефрат, и достига до Източното Средиземноморие. В Анатолия също срещаме някои стари трайни поселения и градски центрове. Там откриваме и селищни могили, които по големина понякога надминават тези от земите на Балканите.

Поради тези причини повечето световноизвестни учени и изследователи предполагат едно движение на население от изток на северозапад, т.е. от земите на Плодородния полумесец, през територията на Мала Азия към Егейския регион и Балканите. Според Колин Ренфрю населението, което от Анатолия се отправя на запад и достига Балканите, с утвърждаването си на тези територии може да бъде разглеждано вече като прото-индо-европейско. Оттук в началото на V-то хилядолетие пр.н.е. започва разпространението на това население и на територията на Европа. Тази експанзия на север и на запад донесла на Европейския континент неолитната култура. С нейната поява и разпространение започва един нов етап в развитието на човечеството. Овладяването на земеделието и скотовъдството, позволило на хората за пръв път да изпитат известна независимост по отношение на природата и природните условия. Това, както споменахме, довело до увеличаване броя на населението и достигане на по-високо равнище в материалната и духовна култура. Съществено е и това, че през неолита се появяват и първите керемични съдове и предмети. Именно керамиката дала възможност на хората живели през неолита, да изразят по-свободно своите естетически и религиозни представи.
Друг важен момент в развитието на хората бил опитомяването на коня и изнамирането на колелото и колестния транспорт. Имаме свидетелства че това се е случило в края на неолита (новокаменната епоха) или началото на халколита (каменно-медната епоха), т.е. през петото хилядолетие пр.н.е. Конят, магарето, мулето и катъра, волските каруци, със дървени колела без спици, дали техническата възможност за придвижване на големи групи население на големи разстояния. С разпространението на това така наречено индоевропейско население из територията на Югоизточна Европа постепенно започнало и разпространението на новата неолитна, а на следващия етап и халколитна култура.  Заедно с това (индо)европейците запознали да налагат и своя език сред по-примитивните и вероятни по-малобройни племена, които обитавали подходящите за живот области на Европейския континет. Тази експанзия на север и на запад дала постепенно началото на всички познати днес (индо)европейски езици.